Привидно ни се струва, че най-лесното нещо на света е да искаш. Дори в този момент съм убеден, че всеки от вас има нещо, което иска да притежава или да му се случи. Може да е нов телефон, посещение на някоя екзотична държава, нова кариера или образование, някоя дреха или аксесоар, а може би копнеете за вниманието или ласките на някой човек. Желанията са нещо естествено за всеки от нас, притежаваме способността да искаме от деца и ни изглежда, че да копнеем за нещо е най-лесното умение на света.
За съжаление това далеч не е така. Неминуемо стигаме до момент, в който желанията ни започват да стават взаимно изключващи се, а с тях се появяват и противоречия, които постепенно ни подтискат и карат да се запитаме какво всъщност искаме. Примерите са безкрайни: искаме стройна фигура, но жадуваме за десерта от витрината; мечтаем за собствен бизнес, но идеята да се изтегнем на дивана след работа, вместо да придобием ново умение, ни се струва далеч по-изкушаваща; харесваме личното си пространство, но копнеем най-сетне да заживеем с момчето/момичето, в което постепенно се влюбихме през последната година.
Тези странни парадокси имат своята причина, но за да достигнем до нея ще се наложи да проследим произхода на желанията. Налага се условно да ги разделим на три типа:
Първият са желанията, които са породени от онова, което притежават хората около нас. Знаем израза, че “тревата в двора на съседа винаги е по-зелена”, така и на нас често ни се струва, че онова което имат другите е по-добро от нашето. Работата в офис, за която разказва приятел ни се струва лека и престижна; телефонът с по-добра камера на колегата ни очевидно е причината за по-добрите му снимки; тоалета на дамата от съседната маса изглежда далеч по-стилен от нашия. Проблемът с тези желания е, че веднъж щом ги осъществим се оказваме разочаровани. Работата в офис се оказва прекалено скучна; с телефонът на колегата, макар и наистина хубав, отново не успяваме да докараме тези ярки цветове, а онзи тоалет просто не стои по същия начин на нашата фигура.
Вторият вид желания са по-трудни за забелязване, и съответно, по-трудно можем да се откажем от тях. Това са желанията, които са резултат от травми. Те са продери от неприятни преживявания докато израстваме или от токсични отношения с родителите ни и онези, на които се възхищаваме. Такъв тип желания, в повечето случаи са или компесаторни, или имат за цел да накарат някой да ни обича. Пример е онази професия, за която или се вините (ако не я практикувате) или мразите (ако я работите), само защото родителите ви са я пожелали за вас; или онези постижения, които нямат особено значение за вас, но сте постигнали, за да получите уважението/вниманието/любовта на родителите си; такива са и всички онези неща, които сте си купили, защото сте израснали в бедно семейство, или онези, с които сте се окичили, защото не сте се чувствали красиви, докато растете.
Третият, и последен тип желания са онези, които всъщност са в синхрон с истинската ни същност. Тези желания са онова, което наистина искаме и, което, в крайна сметка, ще ни донесе истинско щастие и хармония. Тези желания, за съжаление, често са блокирани от фалшиви “морални” норми, които всъщност са ни насъдени от обществото или семейството ви. Това е работата, която ще ви донесе удовлетворение, но майка ви е казала “само с това ли ще се задоволиш?”; или онези дрехи, на които баща ви ще се присмее и ще подчертае с язвителна забележка; а може би е желанието да останете у дома, вместо да излезете с хора, които, ако трябва да сте честни, дори не харесвате, защото родителите ви цял живот ви подтикват да сте по-общителни, и в крайна сметка са ви убедили, че за да имате значение, трябва да имате много приятели.