Нека си представим някого, който вижда снимка в социалните мрежи на привлекателен човек, демонстриращ охолен живот. Тази тривиална и наглед съвсем незначителна ситуация обаче предизвиква силно чувство на отчаяние и тъга. Виделият я започва да се съмнява в себе си, да се презира и да мисли за всички недостатъци, които открива в себе, и смята, че го обричат да бъде неуспешен и не-харесван. Мащабът на тази реакция към нещо толкова дребно е именно резултат от емоционален спусък, който в тази ситуация се явява снимката на привлекателния човек. Гледащият е бил “тригърд”, защото дълбоко в себе си таи чувство на неудовлетвореност и комплекс за малоценност, които е изградил от минали събития в живота си като, например, това да е бил пренебрегнат заради някого с по-добра външност, повече финанси или по-нова кола или пък е имал брат, когото майка им е покровителствала, защото е успявал повече в училище или работата си. При подобни обстоятелства дори и нещо толкова незначително като снимка в социалните мрежи може в даден миг да върне всички онези емоции на тъга, отчаяние и страх, с цел единствено да ни накара да се предпазим от това отново да бъдем пренебрегнати или наранени.

Проблемът с емоционалните спусъци е, че този механизъм не отчита разликата между тогава и сега; между болката, която сме преживели преди време, и относителната невинност на сегашния момент. Също така емоционалният отговор не е съобразен и с факта, че може би днес сме по-силни и пораснали и сме в състояние да противодействаме на заплахи, които преди са ни се стрували особено опасни, с много повече спокойствие, сила и креативност, отколкото в миналото. И дори отново да се случи онова, което ни е оставило травма, то днес със сигурност ще го преодолеем много по-лесно, ще се справим много по-зряло и няма да ни нарани толкова силно.

В основата си емоционалният спусък е загубата на способността да различаваме. Болката в миналото е била толкова интензивна, че днес всичко, дори съвсем леко напомнящо за нея, ни кара да реагираме, сякаш отново сме там и отново ни предстои да бъдем наранени. Неспособността да преценим дали в определена ситуация продавачката в магазина е пропуснала да ни поздрави, защото е била заета или ни е неглижирала и е искала да ни нагруби; неспособността да осъзнаем, че половинката ни е заета с нещо, а не е спряла да ни обича и не планира да прекрати връзката ни; неспособността да приемем, че просто ни е заболяла главата, а не че страдаме от неизлечимо заболяване. Миналото ни е наситено с толкова много детайли, че един емоционален спусък може бързо да навърже иначе напълно несвързани моменти, за да създаде за нас апокалиптичен сценарий, от който да ни побият тръпки (особено ако сме по-уморени или отпаднали).

Дотук може да заключим, че всеки би искал да се отърве от своите тригъри, но истината е малко по-различна. Във всеки емоционален спусък се крие чувство на познатост и сигурност. Психиката ни е устроена така, че да ги приемаме за нещо познато, което ще ни предпази от болка. Дори понякога тригърът е толкова силен, че човек иска да го потвърди само за да се почувства сигурно. Така има много хора, които сами саботират връзките си от страх, че това така или иначе ще се случи. Те, съзнателно или не, търсят всякакви малки детайли, които да им потвърдят, че отсрещният ги мами, и ,веднъж събрали достатъчно, изграждат сценарий, който ползват, за да оправдаят раздялата или дистанцирането си. Вследствие се чувстват смирени и защитени, че няма риск те да бъдат зарязвани, както се е случвало в миналото.

Единственият лек за емоционалния спусък е, колкото и сладникаво да звучи, любовта. Онази любов, която може да прояви някой, който го е грижа достатъчно, че да помага на отсрещния да прави разлика между сегашното състояние и онова, което е било. Защото когато някой го е грижа наистина, той не приема тригърите на другия за нещо насочено лично към себе си, ами опитва да го успокои, че макар да има прилики между двете ситуации, то сегашната е много по-различна. И ако нямаме до себе си такъв човек (било то любим, приятел, роднина), то можем да проявим тази любов сами към себе си. Грижата и търпението да разберем кои са онези събития от миналото, които тровят настоящето ни. Да не се обвиняваме, когато реагираме бурно, и вместо да се мразим, да опитаме да проявим към себе си състрадание.

Да преодолеем своите тригъри, означава да стъпим здраво в настоящето с цялата увереност, която можем да проявим, да опитаме да разпознаваме какво ни тригърва и защо и да поемем отговорността за това да смекчим първичните си реакции в името на търпеливото изследване и разбиране на своето минало и на това кои сме днес.