Всеки е имал моменти, в които се замисля за суровата безразличност на света наоколо. Сякаш никой не се интересува от това кои сме, какво мислим, казваме или вършим. Хората, с които се разминаваме по улиците, не се интересуват от нас, не ни познават и за тях нито успехите, нито провалите ни са от особено значение. Даваме си сметка, че дори внезапно да изчезнем, почти никой няма да забележи и това може да ни причини особена болка и отчаяние. Натъжаваме се колко невидими сме за всички, което води или до потискане, или до обсебване от мисълта за слава и популярност, които да компенсират тъгата ни. Добре е да се замислим обаче, че именно тази невидимост е онова, което ни спасява от един много по-голям проблем – ужасяващото чувство на самонаблюдение.
Неспособни да приемем безразличието на останалите, дълбоко в подсъзнанието ни се сформира усещането, че сме постоянно наблюдавани. Тревожим се как ли звучим по телефона, когато говорим с някого непознат, дали продавачът в магазина е забелязал, че сме напълнели, или пък се питаме дали не изглеждаме странно, докато говорим по безжичните си слушалки. Изпълваме се със срам всеки път, когато се сетим за онова незначително нещо, което сме казали на работа преди няколко месеца, или пък за онзи път, когато сме забравили да изгладим ризата си. Въртим се нощно време, обзети от ужас дали причината еди коя си позната да не ни е звъняла скоро е защото е забелязала, че не сме оставили бакшиш при последното ни излизане или пък се е обидила от неуместната шега, която сме изръсили.
Истината е, че в такива ситуации нямаме доказателства за това, че хората ни приемат така, но въпреки това нямаме капка съмнение, че всички помнят и съдят всяко наше действие. Убедени сме, че моментната ни неадекватност или неволна глупост са забелязвани и отбелязвани в съзнанието на всички наоколо и всичко, което се отклонява от общоприетото “нормално” няма как да е останало незабелязано. Няма как съседите ни да не знаят за онзи път, когато се блъснахме в стълба пред дома си, или пък колегата ни да не е усетил онзи път, когато не разбрахме шегата му; няма как да не сме изглеждали глупаво в очите на онзи приятел, пред когото сбъркахме някой факт, или когато нещо с косата ни не беше както трябва.
За да се освободим от този вреден наратив, ви предлагам следното упражнение. Замислете се вие лично колко време и мисъл отделяте на чуждата глупост и непохватност. Дори да се засмеете на нечия непохватност колко време мислите за това, че някой се е спънал или че ризата му е разпасана? Щом се поставите от страната на “съдника”, ще забележите колко незначителни и невинни са подобни пропуски в очите ви, ако въобще ги забележите. Именно това е и най-точният ви ориентир за това как средностатистическият човек приема подобни неща, защото, за останалите, ние самите сме тези познати или непознати и те отделят точно толкова малко внимание на нашите прояви на неадекватност и разсеяност.
Представете си, че чакате на опашка в супермаркета и пред вас стои жена, чиито рамене се белят от прекомерно излагане на слънце. В съзнанието си тя е сигурна, че сте забелязали. Сигурна е, че се чудите как може да не използва слънцезащитен крем, и дори ѝ се иска да ви обясни, че предния ден го е забравила и по принцип го използва. Същевременно вие не само не сте забелязали изгарянията, а дори не сте забелязали самата жена. Не мислите нито за това как изглежда, нито за това дали използва слънцезащитен крем. Дори напротив, в този момент мислите за това дали сте взели всичко, което ви е нужно за вечерята, или дали ще успеете да сготвите преди филма довечера. При друга подобна ситуация, някой мъж с намачкана риза се качва в метрото, убеден, че ще си помислим, че е немарлив, но всъщност се е успал за работа и не е успял да се изглади. Вие може дори да не го забележите, камо ли ризата му, защото се чудите дали не сте забравили да заключите входната врата. В офиса пък ще срещнете колега, който е пийнал повече на работния банкет миналата вечер, и днес е изпълнен със срам, сигурен, че всички съдят поведението му. Истината обаче е, че част от колегите са се радвали да го видят по-освободен, а останалите дори не са обърнали внимание, защото те също от своя страна са били подпийнали по това време.
С други думи, когато си представим подобни ситуации от противоположната перспектива, можем да направим много по-точна преценка. Разбираме, че онова, което мислят хората за нас през повечето време, е в най-добрия случай почти нищо. Това осъзнаване е едновременно много неприятно и странно облекчаващо. От една страна, повечето хора не биха забелязали дори безследното ни изчезване, но от друга, не биха забелязали и несресаната коса или няколкото излишни килограма. Разбира се, има изключения и всички познаваме онези хора, които понякога обсъждат другите. Неудобно е да си признаем и че всеки от нас понякога е бил такъв, но отново ще ви накарам да се замислите – колко време сте отделяли с цел да се възмутите на нечии недостатък? Вниманието ви се задържа върху него за не повече от минута-две, след което преминавате към нещо друго. Ако обаче отсрещният човек чуе забележката ви, почти сигурно ще се натъжи за много по-дълго и дори може да я помни с години, ако е засегнала тяхна несигурност. Затова следващия път, когато нещо у някого ви направи впечатление, е важно да запазите мнението си за себе си, а ако станете жертва на нечия неуместна забележка или подигравка, да си напомните, че те ще я помнят не повече от няколко минути. Защо вие да я помните повече?
Липсата на интерес към другите е не само простима, но и напълно нормална; дори здравословна. Важно е да уточним обаче, че говорим за интерес в смисъла на любопитство и критичност към другите и навлизане в личния им живот, както и за снизходителност или осъдителност към действията им. Разбира се, че няма по-красиво от близостта и интереса към онова, което се случва в живота на близките и приятелите ни, но само и единствено ако подхождаме с нужното уважение, грижа и безпристрастност, които любовта изисква. В останалите случаи е много важно да съумеем да насочим енергията си в посока на собствения си живот и така, докато мислим за отношенията си, за професията си, финансите си, здравето си, почивните си дни, приятелите и семейството, да ни остава прекалено малко време да мислим за нечия неуместна шега или за облеклото на седналия на съседната маса.
Така можем да заключим, че понякога безразличието на света е едно от важните условия за добър живот. Веднъж приели тази гледна точка, можем да спрем да страдаме от безразличието на другите и дори да се насладим на новооткритата си свобода да допускаме грешки. Да бъдем по-смели в ситуациите, в които ни е страх от провал, като стартиране на нов бизнес, или от това да разкрием чувствата си пред някого. Разбира се, че е възможно да се провалим, но вече ще знаем с определена сигурност, че на никого няма да му пука и можем да опитаме отново. Така опит след опит шансът ни за успех се увеличава значително, а ние ще успяваме да живеем с лекота и доза самоирония…макар че никой няма да се интересува и от това.
Даниел Маргнов
основател, Магистър Психолог
Здравейте, аз съм Даниел Маргнов – магистър психолог и сертифициран Master Life Coach с допълнителна квалификация по когнитивно-поведенческа терапия (CBT).
Моята мисия е да Ви помогна да разберете по-добре себе си, да преодолеете предизвикателствата и да намерите решения, които водят до по-осъзнат живот и по-хармонични взаимоотношения.
Независимо дали се намирате в труден период, или търсите промяна, можете да направите първата стъпка – споделете своя проблем и аз ще Ви помогна да откриете пътя към по-ясен и балансиран начин на живот.
Свържете се с нас:
ако имате въпроси или възникне проблем - пишете ни на email или чрез съобщение в социалните мрежи