Защо промяната се оказва толкова трудна? Всъщност не е, устойчивият на промяна човек просто не е сигурен какво не е наред с него и дали ще успее да промени поведението си, след като проблемът бъде посочен. Целият му характер може да бъде структуриран около стремеж да не се замисля или да не се чувства по определен начин. Всеки сблъсък с дадената тема ще бъде отблъскван чрез агресия или обидено раздразнение към всеки, който се опита да го предизвика. Такива хора се стремят да са постоянно заети с нещо, било то работа или някое хоби, или пък вреден навик като пиене или компулсивно ядене на вредни храни.
С други думи, на неспособния да се променя човек не само му липсват знания как да извърши подобна трансформация, той е подсъзнателно блокиран да не ги придобива. Съпротивлява се, защото бяга от нещо изключително болезнено в миналото си, с което е бил твърде слаб или безпомощен да се справи, и срещу което все още не е намерил силите да се изправи. Тоест нямаме си работа с човек, който не иска да се промени, имаме си работа с травмиран човек.
Част от проблема е да осъзнаем срещу какво се изправяме. Липсата на промяна може да изглежда толкова разочароваща, защото не можем да разберем кое му е трудното да се промениш. Не може ли просто да се държат малко по-различно? Но ако вземем предвид пълния мащаб на това, пред което този човек някога е бил изправен, и условията, в които се е формирал умът му, бихме били по-състрадателни и по-реалистични в очакванията си.
Същевременно онова, което е наистина важно за нас, е да си зададем въпрос, който може да ни се стори едновременно несправедлив и доста труден: като се има предвид колко ясни са доказателствата за липса на промяна в даден човек и, следователно за липса на реалистична надежда, че някога ще получим онова, което искаме, защо сме още с него? Защо се опитваме да отворим врата, която не може да бъде отворена и се връщаме към повтарящо се разочарование, надявайки се на различен резултат? Коя част от нас е толкова травмирана, че не може да си позволи да сложи край? Каква част от нашето минало повтаряме отново и отново, попадайки в непрекъснат кръговрат от надежда и разочарование? Човекът отсреща ли наистина искаме да спасим, или детето в нас, което някога не е било спасено? И ако говорим за промяна, възможно ли е един ден да се превърнем в хора, които не седят, чакайки безкрайно други хора да се променят? Можем ли да станем по-безкомпромисни в пресяването на другите и допускането само на онези, които реално могат да отговорят на нуждите и желанията ни?
Всеки от нас може да си отговори на всички тези въпроси и да се запита дали самият той всъщност няма нужда да се промени. Да започне да уважава себе си повече и да не допуска да бъде жертва на нечии травмиран ум; да започне да се обича повече и да не позволява да е с някой, който не може да отговори на нуждите му; да започне да работи над себе си (или дори да посети специалист), за да преодолее онези тежки моменти от миналото си, които днес го карат да вярва, че не заслужава повече от онова, което очевидно го наранява.
В заключение е важно да се запитаме дали можем да сме по-категорични в прилагането на здравословна доза решителност, за да напуснем онези, които неуморно ни отблъскват? И дали не е време да преустроим умовете си, за да успеем с времето да се превърнем в хора, които не се чудят твърде дълго дали и кога хората могат да се променят и така самите ние да бъдем промяната, за която толкова копнеем.