Често се случва да забравим нещо. Забравяме ключовете от вкъщи, имената на някои познати или продукти от списъка за пазаруване. Но това, което може да се счита за неудобство на битово ниво, се оказва несравнима благословия на емоционално. Истината е, че се справяме с повечето трагедии в живота си не чрез реални решения и разум, а чрез склонността си да забравяме. Така популярната крилата фраза “времето лекува”, всъщност е израз именно на факта, че умовете ни са така устроени, че дори най-тежките ни спомени рано или късно избледняват. Заедно с хубави спомени като залез споделен с любим, вкуса на смокините през есента или интересна книга от преди няколко години, забравяме и ужасите, които сме били сигурни, че никога няма да преодолеем. Колкото и емоционални да сме в дадена ситуация, можем да сме сигурни, че ще дойде момент, в който ще забравим за какво е била цялата драма и ще се чудим за каква глупост сме се стресирали.

Прочут пример за това е историята за английският литературен критик и есеист Сирил Конъли, който открил своя тетрадка по латинска граматика, която е писал на 10-годишна възраст. На първата страница прочел следното, написано с невръстния му почерк: „Никога (подчертано три пъти) не забравяй колко нещастен беше днес, 11 февруари 1913 г.“ Няколко десетилетия по-късно, докато се взира в написаното с изумена и развеселена физиономия, се запитал какво толкова го е разстроило в онзи далечен ден. Колкото и да се чудел обаче не можел да си спомни, въпреки че явно тогава е смятал, че ще го тормози завинаги.