Понякога ни се струва, че въпреки стремежа ни да бъдем добри и услужливи, сякаш никой не оценява усилията ни да помогнем. Дори напротив, сблъскваме се с хладното, и дори пренебрежително отношение на хората, на които до вчера сме били на разположение, било то за емоционалните им терзания или финансови/трудови перипетии. Неизбежно е да се почувстваме разочаровани и дори самотни, сякаш сме единствените, които се стараят всички да са доволни.
За съжаление, както при повечето аспекти от психологическия ни живот, нещата не винаги са такива, каквито изглеждат. Истината е, че много хора се чувстват по описания в увода начин, въпреки че ни изглежда сякаш само ние сме в това положение. Това е така, понеже често хората склонни към угодничество, се обграждат с нарцистичен тип личности и им се струва, че единствено те помагат, без да получават същото в замяна. Тази напълно естествена взаимовръзка произтича и от причините за угодничеството – нарцистичен родител.
Когато някой от родителите попада в нарцистичния спектър, то той възпитава дете, което да следи за всяка от нуждите му. Такъв родител е вечно изискващ, вечно недоволен и вечно разочарован и понеже детето няма друга психологическа алтернатива, естествено се приспособява към личността му. Това води до постоянен стремеж да задоволи своя наставник и съответно да се престарава (напр. в училище), само за да получи вниманието на онзи, който изглежда не се интересува от съществуването му. Детето малко по малко привиква към неблагодарното и, дори пренебрежително отношение, на онзи, който би трябвало да го обича безусловно и постепенно приема емоционалното пренебрегване като нещо нормално.
Тази динамика неизбежно се прехвърля в отношението ни към самите нас. Свикваме да се обграждаме от хора, които постоянно изискват, а ние постоянно се стараем да задоволим всяка тяхна прищявка. Струва ни се, че помагаме, защото ни носи удоволствие, но реалността е малко по-мрачна – това е просто компенсация на травма, която се усеща като нещо изключително приятно, защото докато помагаме поне за миг сме достойни за обичане. А какво по-приятно от това?
Разбира се, да помагаш на хората не е нещо лошо, дори напротив, това е едно от най-човешките и важни за отношенията качества. Затова е важно да умеем да правим разлика между помощта и угодността. Втората е имитация, която под повърхността си е патология, от която се налага да се откажем. За целта ще ви представя един много прост метод: запитайте се дали продължавате да помагате на всеки, независимо от отношението му към вас; запитайте се дали правите постоянни компромиси със себе си или близките си хора, за да помагате на някой, който се държи неблагодарно или многократно ви е доказал, че не би направил нищо за вас. Ако отговорите са позитивни, то вие се угодник. И ако ви се струва, че всъщност го правите за себе си и защото сте добър човек, запитайте се и това: ако го правите за себе си, защо се пренебрегвате? Добър човек ли сте към себе си ако поставяте собствените си нужди на заден план? И проявявате ли същата грижа и отзивчивост към онова, което е важно за самите вас?
Тук много от вас ще протестират, че това би било егоистично, но не е така. Научени сме, че това е егоизъм от онзи родител, който е искал да поставяме неговите нужди пред своите. Наложило се е да се грижим (емоционално или не само) за онзи, който е трябвало да се грижи за нас и сме прехвърлили тази динамика и в настоящите си отношения. Така днес, когато няма кой да се погрижи за нас, включително и ние самите, изпадаме в отчаяние и се питаме защо живота е така несправедлив. Истината далеч не е толкова драматична. Няма как някой да смята, че сме достойни за помощ, когато сами сме си отказали помощ; няма как да ни благодарят, щом сами не си благодарим; няма как да сме достатъчни за някого, щом сами не сме достатъчни за себе си.
Затова и повечето угодни хора са неспособни да приемат нечия помощ, въпреки че предлагат своята на всеки. Това е така, защото са научени, че трябва да се справят сами. Свикнали са, че за да получат помощ винаги има условия, винаги има нещо скрито. Чувстват, че ако им бъде помогнато, то когато те помогнат ще се получи взаимноизгодна сделка. А това е най-големия страх на угодния човек. Защото ако се окаже, че и той има полза, то означава, че неговата помощ няма да предизвика онова усещане за безусловност, което поне за малко да го накара да се обича (или представата си, че е добър и достоен за обич човек).
За да се справим с това положение се налага отново да погледнем към миналото и родителят, чиято обич към нас е била условна. Така достигаме до едно обезсърчаващо, но еманципиращо осъзнаване: онези, които изискват да бъдат впечатлени от собственото си потомство, не заслужават да бъдат впечатлявани изобщо. Те са болни. Понякога може да изглежда, като че с още едно усилие най-накрая ще успеем да получим признанието, за което копнеем, но е по-добре да приемем по-мрачната реалност, че това няма да се случи никога. Това е така, защото такъв родител не е пораствал достатъчно за да осъзнае, че като такъв трябва да обича детето си безусловно. Неговото поведение принадлежи на психопатологията, а не на стремежа към възпитание. Трябва да спрем да очакваме, че най-сетне ще спечелим признанието, което ни е било отказано, а е било нужно естествено да получим, само защото сме в позицията на дете.
Колкото и да грешим, няма нещо, което да оправдае надменното и пренебрежително отношение на родителя-нарцис. Налага се най-сетне да повярваме, че няма нищо сбъркано в нас, просто сме израснали около някой, който е бил тежко травмиран в своето детство. Затова вместо да прекарваме живота си в чудене какво не ни е наред, можем да обърнем нещата и да се замислим с какви ли нереалистични очаквания са били нагърбени нашите родители от своите. Здравият родител не изисква от детето да се представя изключително в училище/в работата/в живота, за да му даде своето внимание; той е доволен, когато детето му се справя добре и се гордее в моменти на победа, но не превръща успеха в задължително условие за своята обич.
Затова е време е да предприемем нещо, което ще ни се стори неестествено и жестоко. Да се научим да отказваме помощ на онези, които не я заслужават. Както всяко начало и това ще е трудно, защото ще е в противодействие на травма, която не е никак лека. Налага се да повярваме, че си струваме дори без да сме постигнали нещо специално, че сме достатъчни, дори, когато не угаждаме на нечии капризи и да се научим да поемаме нечия подадена ръка, когато имаме нужда. Важно е да започнем своя път на изцеление, за да може след време да се радваме на истински приятелства и задоволителни взаимоотношения. Прекалено дълго сме опитвали да предразположим хора, които са се възползвали от травмата ни. Затова е време да осъзнаем, че можем да отхвърлим тези, които са отхвърляли нас и да се концентрираме върху онези, които вече знаят как свободно да се отнесат с добротата и признанието, за които сме достойни. Онези, които оценяват помощта ни и са готови да ни помогнат да се изправим, когато се спънем. Онези, които наистина ни оценяват.
Даниел Маргнов
основател, Магистър Психолог
Здравейте, аз съм Даниел Маргнов – магистър психолог и сертифициран Master Life Coach с допълнителна квалификация по когнитивно-поведенческа терапия (CBT).
Моята мисия е да Ви помогна да разберете по-добре себе си, да преодолеете предизвикателствата и да намерите решения, които водят до по-осъзнат живот и по-хармонични взаимоотношения.
Независимо дали се намирате в труден период, или търсите промяна, можете да направите първата стъпка – споделете своя проблем и аз ще Ви помогна да откриете пътя към по-ясен и балансиран начин на живот.
Свържете се с нас:
ако имате въпроси или възникне проблем - пишете ни на email или чрез съобщение в социалните мрежи