Свикнали сме да чуваме/виждаме израза “обичай себе си” почти навсякъде. Срещали сме го в реклами, в книги, в социалните мрежи, чували сме го от приятели, в някое предаване или в късметче сутрин с кафето. Придобил е в съзнанието ни някак комерсиален и абстрактен вид, над който не всеки би се замислил. Всъщност обаче да харесваме себе си е фундамента, без който е невъзможно да живеем пълноценно и да изградим здрави взаимоотношения с другите.
Защо обаче се получава така, че често вместо да приемаме недостатъците си с грижа и състрадание, имаме тенденцията да ги издигаме в наши най-съществени характеристики? Вместо да работим над положителните си качества и опитаме да приемем онова, което ни се струва неприемливо, повечето от нас пренебрегват уникалността си, за да се обсебят от нещо, което са приели като негативно и дори срамно.
За да потърсим отговорите се налага, както винаги, да обърнем поглед към миналото си. За съжаление причините се крият в едно тъжно и странно явление – проекцията на родителя върху детето. Проекцията по същество е защитен механизъм на психиката, който хората подсъзнателно използват, за да се справят с трудни чувства или емоции. Изразява се в това да обвиняваме другите в онова, което не харесваме в нас самите, за да не бъдем заподозряни (крадецът вика – дръжте крадеца). И докато възрастният човек може да се защити и да я отхвърли, то детето е обречено да остане в постоянната позиция на по-слабия.
За да обясним тази динамика по-добре ще се наложи да използваме примери. Когато един човек не е изградил здрава връзка със себе си и не се е приел/заобичал достатъчно, той става неспособен да се справя с комплексите си и, съответно те започват да пречупват света му през призма на несигурност. Често такива хора приемат дребни неща лично и се обиждат, но вместо да отвърнат и да потърсят обяснение, замълчават и пренасят ситуацията в ума си. Така, родителят подтискан от обществото и неспособен да изрази гнева или разочарованието си, се прибира у дома и излива всичко онова, което не е успял да каже на другите. В резултат, неспособен да разбере каква вреда нанася, възрастният поне за известно време е разтоварил напрежението си и под формата на привидно логичен монолог е успял да се убеди, че е бил прав или, че не е толкова глупав/наивен/неадекватен, колкото се е почувствал във външния свят.
Нека си представим родител, който се притеснява, че е глупав. Някъде в собственото си минало този човек е бил омаловажаван и се е чувствал неадекватен. Сега се появява дете, неговото собствено, изпълнено с нормалните колебания и слабости, произтичащи от ранното детство. Без да осъзнава родителят се разгневява от очевидната глуповатост на това дете и започва да му се подиграва/омаловажава или напада именно за онова, което самият той не харесва в себе си. Детето е обвинено в глупост, за да се почувства родителя умен и мъдър. Детето е обявено за слабак, глупак или лигльо, за да остане усещането у родителя, че той самият не е нищо от тези квалификации и поне за миг да почувства себе си адекватен в контраст с детето. „Не бъди такъв идиот или глупак. Спри да бъдеш такъв слабак“, крещи родителят, с надеждата, че в него няма да остане никакъв идиотизъм или слабост.
След подобни ситуации у възрастният понякога се поражда моментно чувство на вина, но за да предпази собственото си спокойствие, открива половинчати оправдания, като това, че и неговите родители са се отнасяли така с него (и ето, че им е простил); или, че детето реално е заслужило това отношение, и той е постъпил възпитателно; или дори пълни абсурди като това, че всъщност го е направил не за себе си, а за детето, за да му предаде важен урок.
На травмираните деца може да им отнеме много време, за да осъзнаят, че това е тормоз. В края на краищата те не израстват с мисълта, че някой друг ги е накарал да се почувстват глупави или странни; да не говорим за собствения им родител, от когото зависят, на когото се възхищават и от когото копнеят да бъдат обичани. Те просто израстват, мислейки се за глупави или особняци. В последствие тези пораствали деца, натоварени с комплексите и травмите на родителя, повтарят цикъла със своите деца, докато в крайна сметка някое поколение не осъзнае този тежък товар и не започне да работи над освобождаването си от него, а с това и спестявайки на бъдещите поколения същото страдание.
Затова ако днес сме тези вече пораснали деца, не е нужно да се чудим какво ни е травмирало. Трябва просто да си направим равносметка за това как възприемаме себе си и да допуснем, че негативните оценки и усещания, които имаме, не са възникнали спонтанно. Те са резултат от събития, поведение, думи или атмосфера, на които сме били подложени; среда в която сме израснали и социум, в който сме попаднали. Чувствата, които таим към себе си, са наследство от реални събития в обкръжаващия ни свят. Някой, който не е достатъчно емпатичен/състрадателен, ни е накарал да се чувстваме по определен начин, и затова сега изпитваме такава болка.
За да преодолеем тези травми е нужно да започнем да правим разлика между това, което всъщност сме и това, което ни е насадено; между това което нашите родители представят/обясняват, че са и това, което всъщност демонстрират с действията си. Такива родители често съдят дистанцирането на децата си в по-зряла възраст и ги обвиняват, че не общуват с тях достатъчно. Те не се замислят и за миг обаче, че зад дистанцията може би стои страх, че отново ще бъдем наранени с някоя хаплива забележа или подигравателен коментар. Не си дават сметка и, че самите те рядко се интересуват искрено от живота ни. В повечето случаи с годините вината ги настига, като призрак от миналото, и само за да се почувстват по-добре отново повтарят познатото си поведение – продължават да тормозят детето си, като опитват да му прехвърлят вината, че не ги търси, само за да могат да го заставят да им обръща внимание и така да се само-убедят, че всичко е наред и, че явно са обичани, въпреки поведението им в миналото.
Като вече пораснали индивиди е полезно да се научим да разграничаваме всички тези детайли и динамики в отношенията и да не позволяваме да носим нечия отговорност, само защото ни е жал. Трябва да проявяваме твърдост в отстояването на себе си и в опазването на психичното си здраве. Няма смисъл да правим опити да се изясним, защото не ние сме тези, които са се възползвали от позицията си на сила. Няма смисъл да оправдаваме и да приемаме отношение, което ни наранява, защото така ще оправдаем и тормоза, който сме понесли.
Достатъчно тъжно е, че децата са тормозени от родителите си; още по-тъжно е, че този тормоз е наследство от техните родители и затова не могат да го осъзнаят. Така вместо да бъдат идентифицирани и излекувани, травмите поемат контрола над животите на повечето хора и диктуват решенията и емоциите им от дълбините на подсъзнанието.
Процесът по оздравяване започва с малка стъпка. Толкова малка, че се изразява в простичкото осъзнаване – аз не съм глупав, бил съм накаран да мисля, че съм такъв; аз не съм затворен, бил съм посочен за такъв, аз не съм недостатъчен, някой друг се е чувствал недостатъчен за себе си. И накрая: аз не съм лош, просто ми се е случило нещо лошо.
Даниел Маргнов
основател, Магистър Психолог
Здравейте, аз съм Даниел Маргнов – магистър психолог и сертифициран Master Life Coach с допълнителна квалификация по когнитивно-поведенческа терапия (CBT).
Моята мисия е да Ви помогна да разберете по-добре себе си, да преодолеете предизвикателствата и да намерите решения, които водят до по-осъзнат живот и по-хармонични взаимоотношения.
Независимо дали се намирате в труден период, или търсите промяна, можете да направите първата стъпка – споделете своя проблем и аз ще Ви помогна да откриете пътя към по-ясен и балансиран начин на живот.
Свържете се с нас:
ако имате въпроси или възникне проблем - пишете ни на email или чрез съобщение в социалните мрежи