Как да се разделим с вътрешния си критик

Случвало ли ви се е да изпитвате натрапчиво чувство, че нещо с вас все не е наред? Дори приятелите ви да ви уверяват, колко добър човек сте или колко таланти имате, дори колегите да ви поздравяват за навременните реакции и професионализма, дори често да получавате хвалебствия за постиженията си или външния си вид, някъде там, дълбоко под привидното ви съгласие един глас внася несигурности, което понякога, в тъмното на нощта ви прояжда със съмнение. Този критичен глас е способен да обори и най-категоричните ни успехи, да оспори и най-близките ни приятели и да ни накара да се съмняваме дори в най-отявлените си качества.

Неизбежно е да се запитаме кой е този жесток критик в главата ни. Защо е толкова безмилостен и защо, дори да е в очевидна грешка, сме склонни да му повярваме, пред това да отстояваме онова, за което сме положили особени усилия? Отговорът, разбира се, можем да потърсим в дебрите на причините, които за нас хората се крият именно в миналото ни. За да обясним подобни ситуации е добре да обърнем поглед към семейството, в което сме израстнали и да се замислим за динамиката, в която сме възпитавани.

Колкото по-силен и непобедим е критикът в нас, толкова по-вероятно е някой от родителите ни (а може би дори и двамата) да е бил студен и изискващ. Така, докато ние формираме представите си за света и нашето място в него, онази фигура, която тогава ни се е струвала почти божествена със своята сила, знание и авторитет, се е отнасяла дистанцирано към нас, подчертавала е грешките ни и дори е осмивала нещата, в които сме вярвали. Така постепенно сме изградили в себе си очакването, че каквото и да направим и каквото и да кажем, то неминуемо ще е глупаво, неправилно и абсурдно. За да се защитим от тази родителска критика ние постепенно свикваме да подлагаме всичко в себе си под съмнение, за да не се изложим отново. Това е и раждането на вътрешния ни критик. Критик, който в началото има за мисия да замести родителя, с цел да поправим грешката си, преди отново да бъдем осмяни и засрамени.

Ще се запитаме обаче, как е възможно това все още да е в сила, при положение, че вече сме големи, самостоятелни хора и родителите ни вече нямат тази сила над нас. Отдавна сме се убедили, че и те са хора като нас, които могат да допускат грешки. Също така сме се сблъскали с много житейски ситуации и сме видели, че се справяме, че имаме таланти и умения и сме се убедили, че често се критикуваме без обозрима причина, дори когато всичко е наред.

Тук отново се налага да погледнем назад. За едно дете е особено трудно да се справи с липсата на обяснение за всяко нещо, което му се случва. Младият ум има нужда да намери причина за всичко, което се случва, защото всеки отговор е за предпочитане, пред празнотата на това светът да няма логика и да се окаже произволен. За съжаление детският ум няма представа за психологията на възрастните или за начина, по който света им функционира. Независимо от това нуждата от обяснение е толкова силна, че налага на детето да приеме единственото, което е способно да допусне, а именно, че за всяко драматично събитие или външна критика, виновно е именно то. Татко ми е избухлив, защото аз съм лош. Майка ми плаче, защото аз съм сгрешил. Родителите ми се карат, защото аз ги ядосвам.

Повечето от нас ще възкликнат, че сега знаят, че не са били виновни за повечето от нещата, за които са се обвинявали като деца. Ще възкликнем също, че вече осъзнаваме истината за света на възрастните, но критика не напуска главата ни. Това е така, защото онова, което сме приели като деца за самите себе си, оставя дълбок отпечатък, който се кодира дълбоко в представата ни за нас и за света. Все още за нас е болезнено, както е било за детето, което сме били, да приемем, че вселената е хаотична и безсмислена. Все още опитваме да си обясним причината за всичко, което се случва в нас и около нас, и точно в онези моменти, в които не намираме причината прибягавме към нещо познато и изпитано – обвиняваме себе си. Запълваме липсващия елемент в потока на живота с това, че, както знаем от баща си или майка си, ако нещо не е както трябва, то причината се крие в нас. В това, че не сме помислили достатъчно, че не знаем достатъчно или, че просто не сме способни на повече.

Начинът да се спасим от този непрестанен критик в главата си е да осъзнаем, че нашата личност и всичко онова, което приемаме за себе си, е съставено от много части. Ние не сме този критичен глас и той не е нас самите. Формирал се е в нас, за да ни помогне да си обясним липсващите части от света наоколо, но сега, когато вече сме пораснали и знаем, че в живота не всичко изисква обяснение, нямаме нужда от него. Време е да му благодари, защото ни е помогнал да погледнем критично на себе си и да израснем, помогнал ни е да не изпадаме в отчаяние, че живота не следва определена логика, във възраст, в която сме имали нужда да вярваме инак.

Сега обаче е време да се разделим с този натрапчив глас и да приемем, че обясненията му са повече неверни и вредящи, отколкото полезни. Да повярваме в своите качества, които сме изградили с усърдие и труд и да погледнем на живота малко по-обективно. Да повярваме на приятелите, които виждат качествата ни и на колегите, които ни поздравяват за онова, което сме постигнали. Важно е да разберем, че ако ни се случи нещо лошо причината не в това, че ние сме лоши. Да знаем, че понякога в живота се случват неща, които не зависят от нас и да не търсим вина винаги в себе си. Веднъж повярвали в своите качества и силни страни и осъзнавайки, че се справяме добре, предвид обстоятелствата на живота си, критикът в нас малко по малко ще изгуби своята сила, гласът му ще затихне и без дори да забележим ще дойде ден, в който напълно ще изчезне.