Проклятието на свръх-амбициозното дете

Всеки родител иска най-доброто за детето си – да го види отличник, който гордо да показва бележника си, победител в спортните състезания, приет в престижен университет и работещ онази професия, която ще му донесе почести и уважение. Така всички ще видят колко специално е дете му и ще се отнасят с него както подобава. Защо обаче, въпреки усилията, доброто възпитание, частните уроци и в крайна смета, успешните кариери, се получава така, че някои пораснали деца просто не са щастливи?

Какво всъщност означава да си щастлив? Разбира се, това е абстрактното понятие, за което всички говорят, но сякаш никой не е срещал; онази непрестанна еуфория, която изпитват само героите по филмите и която в нашия натоварен, изпълнен с всякакви проблеми и разочарования, свят е напълно невъзможна. Това е ясно за всеки родител, който от опит и знае, че живота е далеч по-сложен от филм и, че макар отношенията, здравето и прочие са неща по-скоро въпрос на късмет, то стабилното финансово положение и статута могат да бъдат постигнати при определени усилия. Затова и амбициите им са насочени именно към това – да видят детето си достатъчно успешно, че да може да си позволи лукса да мисли за останалите сфери на живота.

Това фиксиране само в една област кара повечето родители, без да осъзнават, да пришпорват детето си само към тази заветна цел – записват го на уроци, на кръжоци, на спорт; обясняват му как един ден, когато завърши престижен университет го очаква бляскаво бъдеще на програмист, лекар или адвокат; възпитават го как за почивка ще има време като стане успешен човек, как успехите са единственото, заради което може да получи уважение и как парите са единствения начин да си позволи да бъде себе си.

И докато в тези твърдения има доза истина, онова което ги прави токсични е, че са единственото на което свръх-амбициозният родител научава детето си. Заради крайността, в която изпада и болезненият страх да не би точно неговото дете да изостане, такива родители забравят всички други аспекти, на които се налага да бъде обърнато също толкова внимание. Забравят да го научат как да общува с останалите, какво е приятелство, какво е връзка; забравят да го научат как да изразява себе си, как да разбере какво обича да прави, как да открие какви са мечтите му; забравят да го научат как да се грижи за здравето на тялото си, както и за това на ума; забравят, че живота не е само кариера и образование, а много, много повече.

Разбира се е възможно самият родител също да няма отговори на тези въпроси. Самият той да не е наясно с мечтите си или да има проблеми в отношенията си. Това обаче е още една причина да опитва да обръща внимание на тези области от живота на детето си, а и на своя, защото е напълно възможно да научи нещо важно от невръстното си потомство. Да, разбира се, че родителите носят знанието и мъдростта, но е добре да помним, че децата носят новото време и новият начин на мислене и е истинска човешка трагедия вместо да развием новото, да го заличим и ангажираме единствено със старото.

Това е и причината за нещастието на свръх-амбициозните деца – в повечето случаи те са толкова натоварени с амбициите на родителите си, че нямат време да се запитат какво искат. Такива деца научават да слушат и изпълняват команди, за да не си навлекат гнева или разочарованието на настойника си; свикнали са някой да им казва какво трябва да направят и кое е правилно и, съответно, критичното им мислене постепенно закърнява. Трудно им е да вземат решение какво искат, за какво мечтаят и кое е правилно, а това от своя страна крие една голяма опасност. Когато такова дете порасне достатъчно, за да не се страхува от родителите си и срещне някой, който има по-силно влияние (приятел, половинка), то се прикрепя за него и така рискът да попадне в неправилна компания и да вземе някои лоши решения се оказва много висок.

Друг белег, който маркира детето на свръх-амбициозен родител е усещането, че не е достойно за безусловна любов и заслужава обич само, когато е постигнало нещо. То свиква да получа внимание и грижа само когато е донесло у дома някоя шестица, някоя награда или новина за успешно приемане в престижен ВУЗ. То заживява с идеята, че впоследствие ще бъде уважавано само ако има престижна кариера, ще бъде обичано само ако изкарва достатъчно пари и ще има приятели, само ако култивира достатъчно богата обща култура. Навлизайки в живота на възрастните такова дете не знае какво са истински отношения и смята, че не заслужава нито внимание, нито обич, а това е особено пагубно не само само по себе си, но и води до ужасяващи последици ако подобен човек се провали в нещо или претърпи някакъв живото-променящ инцидент.

Типично за свръх-амбициозните деца е също чувството им за вина, когато става дума за отдих. Те до такава степен са свикнали да мислят, че да почиват е лошо, че не само не искат, ами не знаят и как. За тях хобитата, които не носят резултати са ненужни, гледането на предаване или компютърните игри са греховно удоволствие, а излизането с приятели и почивката са изпълнени с вина. И докато в рамките на училищния и гимназиалния живот това е до някъде поносимо, много често в университетите или кариерата си такива хора страдат от хроничен стрес и бърнаут. Това се получава, защото единственият начин по който почиват и да бягат от проблемите си е чрез ученето и работата, които от своя страна не само не помагат за релакса, а и са основен източник на стрес.

Така стигаме и до парадокса на свръх-амбициозните деца – онова, на което са научени от малки е как да станат успешни, но не и какво да правят с този успех. Те не знаят как се живее след като постигнеш всичко, за което са мечтали и съответно не знаят най-естествено нещо за човека – как да бъдат щастливи.
Щастието не е онази абстракция, с която да захаросваме филмите, не е онова невероятно състояние на постоянна еуфория или недостижимия идеал за абсолютно удоволствие. Щастието е нещо много по-просто. То е онова състояние, в което приемаме себе си и това, че заслужаваме уважение и любов, независимо с какво се занимаваме, колко знаем и какви са финансите ни. То е усещането да познаваш себе си и да знаеш какво искаш от живота. Да се бориш за всичко, за което мечтаеш, без това да променя представата ти за теб самия. Щастието е да бъдеш себе си, да се приемаш, обичаш и уважаваш…и може би да откриеш онзи някой, с който да споделиш цялото пътуване.

Всяко дете е уникално само по себе си и заслужва да бъде обичано безусловно от родителите си. То може да израсте възрастен, който да не работи нищо престижно, но да е толкова хуманен, че да докосне животите на много други; може да не влезе в престижен университет, но да развие креативност, която да впечатлява и вдъхновява; може да не го бива в спорта или ученето, но да проявява грижа и любов, с които да отгледа здраво и любящо семейство. Затова е важно докато мотивираме децата си за един по-добър живот, да не забравяме да ги подкрепим в хобито, което са си харесали, да ги поощряваме за положени усилия, а не само за постигнати резултати, да им помагаме да развиват себе си и междувременно да ги подкрепяме в онова, което им носи удоволствие. Нека знаят, че независимо какво ще работят, какво ще учат и как ще изберат да живеят живота си ние ще сме там, на първи ред, и ще ги аплодираме, а когато стане трудно – ще сме рамото, на което да се опрат за подкрепа.