Защо себепознанието отнема толкова много време?

За страничният наблюдател едно от най-странните неща, свързани с психотерапията е нейната продължителност и времето, което се изисква, за да се постигнат трайни резултати. Това е особено озадачаващо, предвид факта, че един опитен специалист придобива представа къде се коренят част от проблемите на пациента само след първите няколко сесии. Тук възниква и въпросът защо един курс на лечение продължава две, три или повече години, при скорост от една среща на седмица?

Това е така, защото терапията повлиява на пациента не чрез идентифициране на проблема, а чрез неговото осъзнаване, чувстване и приемане по правилен начин. Ако още след първите няколко посещения терапевтът изложи на пациента къде се коренят проблемите му, то те ще му се сторят толкова абсурдни и невероятни, че ще се почувства обиден и засегнат, в следствие на което нито ще продължи своето лечение, нито ще има някакъв благоприятен ефект върху психиката му.

Пример може да е човек страдащ от безсъние, който в малкото пъти, в които спи непробудно сънува един и същ кошмар за страховито създание, което го изяжда цял. Едва ли би успял да спи по-добре ако все още непознатият терапевт му обясни, че безсънието се дължи на първичен страх свързан с баща му, който е имал зависимост от алкохола и скандалите му със съпругата му са будели вече порасналия им син, който днес страда от безсъние. В резултат се заражда и ужасът от това, че ако заспи може да бъде събуден от чудовището, което наранява него или майка му. Не, това би прозвучало далечно и абсурдно за един човек, който не си спомня много от травматичното си детство, но сега просто му се иска да поспи. Затова и ролята на терапевта е не само да идентифицира, но и да раздроби диагнозата на толкова малки хапки, че във времето да започнат да звучат разумно и пациентът да ги приеме с по-малко усилие и съпротивление.

Другият основен момент при осъзнаването на травми и лечението им е доверието. То е основен фактор, за да може терапевтът да поднесе истината по по-поносим начин. Налага се да изберем специалист, който ни харесва като човек и ни вдъхва спокойствие и доверие, защото ни предстои да обсъдим с него най-личните си и дори срамни теми, за да може да ни помогне ефикасно. Така когато идеите, които ни поднася ни се струват ужасяващи или недопустими ще знаем, че този човек е на наша страна и опитва да ни помогне, а не само да ни внушава някакви мисли, които да ни причиняват болка и недоумение.

Всичко до тук е само професионалният подход към себепознанието. Той предполага проблем или блокаж, който да наложи професионална подкрепа и помощ. Хубаво е обаче да пренесем принципите на психотерапията и в живота, особено в отношенията с партньора ни. Трябва да знаем, че основното, за да поддържаме отношенията си е да се развиваме заедно и взаимно. Много хора се събират спрямо травмите си, защото именно те са предпоставката да изпитваме нужда и непреодолимо привличане от някой човек.

Ако сме имали емоционална майка, то партньора ни също може да се окаже такъв, защото сме свикнали да бъдем обичани именно по този начин; ако пък баща ни е строг, но справедлив, то партньора ни също може да е такъв по същата причина. Съществува и обратната динамика, в която вместо от подобни черти, сме привлечени от противоположни. Това е ако всъщност не оценяваме емоционалността на майка си като такава, а ни изглежда като слабост, която ни е отблъсквала, или виждаме баща си като излишно строг и ни се е искало да избягаме от него. Тези динамики ще разгледаме в друга статия, но тук искам само да ги отбележа като причина за началото на повечето партньорски съюзи.

Във времето обаче може да се случи така, че един от двамата партньори може да израсне емоционално заради нещо преживяно или осъзнато и тогава половинката му ще започне да му се струва неподходяща. Например докато до скоро сме ценяли строгостта на партньора си, то сега ни изглежда като токсичност, от която се потискаме и ни вреди; или докато сме оценявали емоционалността му, то сега ни изглежда като слабост, която ни се иска да надмогне. В такива моменти следва или раздяла, или се налага вторият също да израсне и да опита да бъде по-чувствен и внимателен.

Идеалният случай е когато двама се “гонят” по трасето на израстването и или единият се вдъхновява от новите осъзнавания и израстване на другият, или обратното. Подобно положение обаче изисква както много добра комуникация, така и огромна доза търпение и емпатия. Също както при терапията е важно да споделяме на партньора си всичко, което ни притеснява, но на малки поносими хапки. Сетне се налага да проявим разбиране и да знаем, че ще му трябва време за да ни разбере и за да приеме казаното от нас. Изисква особено усилие да приемеш как те виждат хората отстрани, особено ако се касае за най-близкия ти човек.

Връзките са сложни и комплексни, но това е така, защото са и най-ценното нещо в живота. Без тях светът би бил пуст и скучен. Няма нищо по-прекрасно от това да намерим онзи друг човек, с който можем да споделим моментите си на тази земя, впечатленията от видяното и всичко онова, което се случва в света скрит в главата ни. Точно затова си струва човек да проявява нужната доза търпение и внимание, за да може двамата да се развиват и да разгръщат потенциала си. Някои по-дълбоки проблеми могат да отнемат години, но трябва да ценим малките признаци на напредък, а не да очакваме бърза, радикална промяна. Да, може би няма да видим моментална промяна по отношение на онова, което вече сме обсъждали с партньора си, но е важно да му даваме кредит за всяка малка стъпка, която прави към това да се разбираме по-добре и по-пълноценно. Защото да ни е грижа за някой, и някой да го е грижа в замяна е може би най-човечното чувство, на което можем да се насладим.