Преодоляване на носталгията по стари отношения

По един или друг начин и поради една или друга причина доскорошната ни връзка е вече в миналото. Бурята е отминала и вече сме сами, но се случва нещо странно – реалността, пред която се изправяме се оказва малко по-различна от очакваното. Изведнъж осъзнаваме, че не ни е до нови срещи, че вместо по барове ни се прекарва време пред телевизора и започваме да забелязваме някои от досадните неща, с които до скоро се е занимавала половинката ни, а сега са наша отговорност.

Идва момент, в който се оказваме замечтани с доза умиление към някои отминали моменти от скоро-приключилите ни отношения. Сещаме се за онзи уикенд в планината, когато пиехме горещо какао и се смяхме на някаква шега; или как се вълнувахме всеки път, когато се приберем изморени след работа и си пуснем любим филм; или онзи път, когато загорихме готвенето и си поръчахме пица или пък денят, в който изкачихме заедно планински връх. Сякаш в един единствен момент осъзнаваме красотата и очарованието на толкова много неща, които до скоро са ни се стрували съвсем обикновени – да се прибереш и да имаш сготвено ястие, някой да е напазарувал, споделеното четене на книга вечер с чаша чай или шегите и приказките сутрин с кафето. Изпаднали в подобни мисли започваме да се чувстваме разнежени и на моменти изкушени да се обадим на бившия си партньор с надеждата, че отново ще сме заедно, или най-малкото ще ни изслушат и утешат.

Какво означава всичко това? Да, възможно е да е резултат от разкаяние и осъзнаване на грешките ни, но в повечето случаи става дума за нещо съвсем различно. По-вероятно е да сме в клопката на един характерен за скоро-разделилите се мисловен трик – носталгията.

В основата на носталгичното отношение към бившия партньор е незачитането на причините, поради които нещата са се променили, или може би е трябвало да се променят. За носталгиците миналото сякаш не е изисквало промяна или развитие, а сложностите на настоящия момент в този смисъл се считат за напълно случайни. Струва ни се, че излишно се измъчваме и забравяме, че сегашното ни положение е просто трънливият път към растеж и себепознаване. Като носталгици ни е трудно да приемем, че настоящето със своите недостатъци и трудности, е резултат от неизбежни проблеми в миналото. Постепенно започваме да се самозаблуждаваме, че щом тогава сме били толкова по-щастливи от сега, защо се налага да сме в това положение, а не се върнем отново към старото удобно и познато? Започваме да се чудим дали просто не сме успявали да оценим онова, което сме имали и затова сме позволили да го изгубим за нещо, което чак сега разбираме, че е далеч по-неприятно?

Чувствата ни могат да ни накарат да разсъждаваме не по-малко избирателно. Може да се почувстваме, сякаш до скоро сме си били напълно щастливи и след това сме попаднали в сегашното си положение по грешка или невнимание. И все пак, намирайки дълбокото удовлетворение в миналото, ние приписваме твърде малко благоразумие на предишното си аз. Истината за това каква е била една връзка се усеща най-добре не когато се чувстваме потиснати шест месеца или няколко години след края й, а във времето, в което сме били в нея; в онези момени, в които сме осъзнали/почувствали всичко онова, въз основа на което сме взели решението да я прекратим.

С времето обаче конкретните причини за недоволството ни постепенно избледняват. Забравяме за емоционалните разочарования, за непреодолимите ни различия, за скандалите, напрежението и тревогата, докато малко по малко у нас останат само онези моменти, които ни липсват, макар и украсени от чувството ни за носталгия. Това се случва, защото човешкият ум притежава уникалната способност да запазва само приятните спомени. По този начин ние като хора сме способни да се справим с всякакви трудности и да продължим живота си. Това обаче се оказва опасна способност в някои ситуации, защото ни предразполага да повтаряме едни и съши грешки, само защото сега ни се струват не толкова опасни. Осъзнавайки обаче тази наша “слабост” е важно да се замислим, че може би и сега забравяме за това колко тягостни са били емоциите, за да вземем решенията, които са ни довели до положението ни днес. Едва ли щяхме да преминем през цяла една раздяла само заради скука или по невнимание, така че явно нещата не са били толкова прекрасни, колкото сега носталгично си припомняме. Идеалният портрет, който рисуваме в главата си за отминалата връзка възниква не от желание, а от самота и страх.

В моментите, в които усетим, че фантазираме за миналите си отношения е важно да опитаме да се дистанцираме от това, което чувстваме сега и да се доверим на онова, което сме знаели тогава. За целта ще ви споделя едно просто правило: доверете се на решенията, които сте взели, когато сте разполагали с максимална информация, въз основа на която сте ги взели, а не на мислите, които се появяват, когато сте емоционално уязвими. Вярвайте, че имате убедителни причини да се отделите от до скоро любимия човек, въпреки че в моментите ви на тъга и самота ви е трудно да се сетите дори за една. Вглъбяването в миналото няма да ви направи щастливи и доволни, неговата цел е по-скоро да напомня защо промяната е толкова необходима, независимо високата ѝ цена за всички участници.

Налага се да приемем, че, да, хубавите моменти и качества на другия са били там, но не са били достатъчни за нуждите ни или просто обстоятелствата са били такива, че се е наложило да се разделим. Именно това е и важният момент, който предполага, че дори сега да се върнем назад, няма да сме нито доволни, нито щастливи. Ето защо е важно да не се поддаваме на триковете на носталгията и да насочим погледа си напред към бъдещето. Именно там един ден ще срещнем онзи специален човек, който ще ни помогне никога повече да не обръщаме поглед назад.