Всички познаваме онези хора, с които още при първия разговор се чувстваме сякаш сме открили сродна душа или астрален близнак. Комуникацията ни е лека и приятна, смеят се на всичко, което намираме за смешно, и сякаш са съгласни по всички въпроси, независимо дали става дума за политически теми или какво да поръчаме за хапване. Тези хора харесват филмите, които и ние, слушат музиката, която и ние, и с привидна изненада подчертават, че това е и техният любим сладолед/сандвич/напитка и т.н.
Срещата с такъв човек винаги изглежда като някакво божествено провидение или съдбовен момент, но, за съжаление, реалността е доста по-прозаична и сложна. Безграничната склонност на другия да ни угоди не произтича от някаква магичност или съдбовност, а от страха му от това да бъде несъгласен. Тези хора са приели, че ако изразят истинските си мисли и впечатления и се противопоставят на другите, ще бъдат отхвърлени, не-харесани и дори ще си навлекат нечий гняв или разочарование. Съответно смятат, че ако се съгласят с нас, е невъзможно да не бъдат харесани и уважавани, и по този начин използват своята угодност, за да изградят контакти, приятелства и дори връзки. Те обаче рядко предполагат, че подобна социална динамика не само може впоследствие да отблъсне другите, но и е проява на вътрешна себеомраза, която не им позволява да живеят живота си автентично и пълноценно.
Тази социална проява се нарича угодничество (people pleasing) и повечето от нас волно или не също са я проявявали. Според степента ѝ обаче можем да определим дали говорим за моменти на несигурност в дадени социални ситуации или за цялостен комуникационен подход. В тази статия ще разгледаме второто и ще наречем този тип хора условно угодници (people pleasers).
Предпоставките за угодничеството произтичат от семейната среда, в която детето израства. В повечето случаи става дума за родител, който налага възгледите и мисленето си чрез сила, без да обяснява причините и основанията си – “това трябва да е така, защото аз казвам; това е правилно/грешно, защото аз смятам така;”. Вследствие у детето се изгражда усещането, че трябва сляпо да следва авторитетите и във времето малко по малко спира да изгражда свое мислене или свои мнения по дадени въпроси, като постепенно се научава да се уповава единствено на указанията на по-силния. Хора, израснали в такава семейна обстановка, често имат проблем да изразят/установят какво искат и им е трудно да взимат решения, защото без указите на родителя се чувстват неадекватни и се страхуват да не сбъркат. Те не знаят какво харесват или не харесват, не знаят какви искат да бъдат, какво да работят и какви таланти имат.
Следващият аспект, който спомага сформирането на угодника е панически страх от отхвърлянето. Той е следствие от наказанията, които въпросният деспотичен родител налага върху детето всеки път, щом то се противопостави. Наказанията могат да варират от социални, като сърдене, игнориране, обиждане и дори вербална агресия, до физически като шамар или дърпане на ухото. Вследствие у детето се изгражда защитен механизъм, с който, в опит да се предпази от поредното наказание, започва да се съгласява с всичко, което родителят налага. В комбинация с това невръстният човек започва зорко да следи за емоционалното състояние на възрастния и при всеки момент, в който усети, че въпросният се напряга или има риск да избухне, угодното дете опитва да направи нещо, с което да го омилостиви и така да предпази себе си от последващи проблеми.
Тези два механизъма (репресирането на индивидуализма и страхът от отхвърляне) са и двата носещи стълба на угодничеството. Човек, който е попаднал в клопката му, е обречен да не може да намери своето място в обществото и да не успее да разбере кой е всъщност. Неговата самоличност се изгражда не като проява на вътрешните му желания и таланти, а като съвкупност от всичко, което родители, приятели, общество и т.н. му налагат. Така вместо уникална личност, която да изживее живота си автентично, угодникът е колаж от всичко онова, което му е било повтаряно, че трябва да бъде.
Такива хора спазват желязното си правило никога, при никакви обстоятелства да не изразяват онова, което мислят. Или дори по-лошо – с времето е възможно да спрат да мислят като цяло и мълчанието им да не е резултат от премълчаване на нещо, а от липсата на каквото и да било за казване. В умовете им кънтят само гласовете на всички онези, които строго им напомнят кое е правилно и кое не, напомнят им, че ако за миг опитат да проявят себе си, ще изглеждат нелепи, глупави и неадекватни, и ги съветват да не надвишават способностите си, а да продължат да се вслушват в по-добрите от тях.
Угодничеството е един особено коварен вид себеомраза. То унищожава автентичността и оригиналността на ума и създава човек, който е като листо, носено по повърхността на бурна река. Някой, който се плъзга по чуждите мнения, по тенденциите и по влиянието на онези, които решат да го манипулират. Парадоксалното е, че макар такива хора да са много харесвани на пръв поглед, те бързо биват отритнати от другите. Това се получава, защото рано или късно угодникът се изморява да угажда и решава, че трябва да си тръгне, за да не разочарова другия, затова и тези хора рядко задълбочават отношенията си; друг вариант е, когато такъв човек се свърже с нарцистичен тип личност, което неминуемо довежда до класическа социална динамика на токсични отношения (която ще разгледаме в друга статия); а на последно място можем да включим и факта, че колкото и да е приятно някой да се съгласява с всичко, което кажем, то идва момент, в който това ни изморява, понеже не получаваме нищо, което може да ни обогати от подобна комуникация.
Коварният аспект на угодничеството е, че освобождаването от него изисква или човекът да срещне някой, който да го обикне истински (което е особено трудно, когато самият угодник не знае кой е), или да започне процес по себепознаване, с който да се научи сам да обича себе си. И докато първото е въпрос на външно обстоятелство, то второто е път, който можем да поемем и сами.
Началото, разбира се, е трудно и изисква мотивация и решителност, но веднъж започнем ли, животът ни ще става по-добър с всяка следваща стъпка. Налага се да се запитаме какво искаме наистина и в кое ни бива. И понеже ще се усетим неспособни да си отговорим, е добре да опитаме да не живеем живота си в някаква рамка или с някакви очаквания, а да започнем да се занимаваме с всяко нещо, което привлича вниманието ни. Така малко по малко, докато трупаме опит и знание за различни неща, ще разбираме кое ни доставя удоволствие и в какво се изразяват талантите ни. С времето ще забележим как сме култивирали няколко хобита и ще можем да превърнем някое от тях в кариера или бизнес.
В социалната сфера е хубаво да си напомняме, че всеки човек е уникален, и именно това е ценното. Концепцията за добро и лошо е нещо субективно и се свежда само до това да не пречим на останалите, докато живеем собствения си живот. Ако това е така, няма никакво значение дали има хора, които смятат нещо в нас за лошо, защото много други ще приемат за добро. Налага се да осъзнаем, че не всеки ще ни бъде приятел и че ще се свържем трайно само с онези, които ценят истинските ни качества, както ние ценим техните. Така постепенно ще забележим как от социалния ни кръг са си отишли онези хора, които са ни харесвали само когато им угаждаме, и са останали само такива, които ни харесват, без значение от личните ни предпочитания и мнения по дадени теми.
В заключението ще напомня на всички нас, независимо угодници или не, че истинската любов, която си струва да търсим (в приятелствата, семейството или партньора) е онази, която не търпи условия и ограничения. Затова е важно да не робуваме на това кое е прието и кое не в дадена социална структура и да се стремим да бъдем максимално себе си. Само така ще привлечем онези, които ни обичат заради нас самите, и съответно ще преживеем истинската същност на човешките взаимоотношения. Животът е пъстър именно заради безкрайната уникалност на всеки от нас и вместо да я убиваме и ограничаваме е важно да я обичаме и поощряваме както у другите, така и у нас самите.
Даниел Маргнов
основател, Магистър Психолог
Здравейте, аз съм Даниел Маргнов – магистър психолог и сертифициран Master Life Coach с допълнителна квалификация по когнитивно-поведенческа терапия (CBT).
Моята мисия е да Ви помогна да разберете по-добре себе си, да преодолеете предизвикателствата и да намерите решения, които водят до по-осъзнат живот и по-хармонични взаимоотношения.
Независимо дали се намирате в труден период, или търсите промяна, можете да направите първата стъпка – споделете своя проблем и аз ще Ви помогна да откриете пътя към по-ясен и балансиран начин на живот.
Свържете се с нас:
ако имате въпроси или възникне проблем - пишете ни на email или чрез съобщение в социалните мрежи