Един от най-категоричните анализи на любовта правен някога можем да открием в труда на датския философ-екзистенциалист Сьорен Киркегор. В книгата му „Произведения на любовта“, публикувана в Копенхаген през 1847 г., Киркегор предлага теория, с която умишлено провокира установените за епохата му идеи по тази така важна тема – любовта.

На първо място философът настоява, че повечето от нас нямат представа какво е любов, въпреки че се позоваваме на термина непрекъснато. През първата половина на деветнадесети век в Европа се утвърждава идеята за това, което днес наричаме „романтична любов“, а именно преклонението пред един специален човек, с чиято душа и тяло ни се иска да се слеем.

Като се концентрираме върху романтичната любов обаче, ние развиваме непълноценно усещане за това какво всъщност може да бъде любовта. Любовта не е, настоява Киркегор, специалното вълнение, което изпитваме, когато сме в присъствието на някого особено красив, добър или умен човек. Вместо това той предлага да се върнем към една по-широка версия на обичането, която ни заставя да обичаме всички хора, като започнем с онези, които инстинктивно смятаме за недостойни.

Той, например, прави разлика между това, което на датски се нарича kaerlighed (истинска любов) и elskov (еротична любов). Любов е, когато можем да погледнем на някого, който изглежда заблуден, мързелив, ядосан или горд, и вместо да го заклеймим, да се опитаме да разберем как е станал такъв; да се опитаме да видим изгубеното, уязвимо и наранено дете, което най-вероятно е скрито някъде в объркания или обезсърчен възрастен.

Любовта означава да положим усилия и да проявим нужното състрадание и емпатия отвъд границите на привличането, така че да можем да приемем всички онези, които на пръв поглед бихме сметнали за „незаслужаващи“ обич. Киркегор твърди, че ако разбираме правилно любовта, когато казваме, че обичаме даден човек, няма да имаме предвид, че му се възхищаваме, а че сме приели всички страни от характера му, които са в основата на всичко, което другите биха сметнали за неприемливо.

Така той връща фокуса към прошката и разбирането, като заклеймява онова, което неговите съвременници защитават, а именно преследването на нещо далеч по-обективно и рационално – справедливостта, според която всеки трябва да получи онова, което заслужава. На пръв поглед това може да звучи странно, но ако наистина всеки човек получи онова, което наистина “заслужава”, светът би бил едно много по-мрачно и непригодно за живеене място. Опитът да се търси справедливост на всяка цена и вярата, че това е теоретично възможно, поражда нетолерантност, защото ако човек наистина вярва, че може да бъде инструмент на праведността, тогава логично няма ограничение за степента на гняв или строгостта на наказанието, което може да бъде наложено на „грешниците“.

За Киркегор целта ни не трябва да е създаването на свят, в който всеки получава точно това, което заслужава, а по-скоро да гарантираме, че възможно най-много от нас ще получат добротата, от която се нуждаят. Мотивите за търсенето на абсолютна справедливост може да са благородни, но в действителност тя се явява бърз път към нечовечност и страдание.

Наред с идеята за любовта и следствието от абсолютна справедливост в труда си Киркегор предлага и така наречената “стълба на любовта”, с която степенува от най-неизискващата любов до истинската. На първото стъпало на стълбата той поставя онези, които обичаме и те също ни обичат; след тях са онези, които обичаме, но те не споделят чувствата ни; следват онези, които смятаме за врагове, но трябва да обичаме, и накрая, триумфално, е истинската любов, а именно онази, към всички, без изключения.

Киркегор се възмущава на онези, които твърдят, че вярват в любовта, но добавят, че не са намерили някогп, когото да обичат. Наоколо има милиони хора, твърди той; ако заявим, че никой от тях не е достоен за любов, то ние самите не разбираме какво всъщност е любовта. Според него любовта не е истинска, ако подбираме обекта на симпатиите си според някакъв признак или качество, затова и ако беше жив днес, би отхвърлил напълно концепцията за сайтовете за запознанства. Според датския философ любовта е споделената човечност между двама души, чувство, усещане, което можем да изпитаме само при жив контакт, и съответно не е обвързано с никакви условия или характеристики у другия.

Той също така посочва снобизма в романтичната любов и онези хора, които се гордеят с липсата си на предразсъдъци, но всъщност имат строги критерии при избора си на партньор: искат някого с точно определени черти на лицето, някакво конкретно ниво на доходи или специфично чувство за хумор. Такива хора се смятат за мили и толерантни, но що се отнася до любовта, се превръщат по-скоро във вярващи в кастова система, при която всички са нечовешки разделени по поведенчески характеристики, физически особености и положение в обществото.

Киркегор дава за пример любовта на Христос към неговия ученик Петър, който многократно го разочарова: „Христос не е казал: „Петър първо трябва да се промени и да стане друг човек, преди да мога да го обичам отново.“ Не, точно обратното, той казва: „Петър си е Петър и аз го обичам; любовта ми, ако въобще промени нещо у него, то ще е, че ще му помогне да стане повече себе си.” „Непрекъснато говорим за съвършенството и перфектния човек. Но всъщност трябва да говорим за това, че за да сме перфектни хора, се иска само едно – да можем да обичаме друг човек с всичките му несъвършенства и слабости.“

Датските читатели от 1840-те, запознати с труда на Киркегор за любовта, сигурно са били също толкова изненадани, колкото и ние днес, от това, което философът има да каже по темата, защото неговата перспектива е доста различна от тази, с която сме свикнали. Но колкото и трудно да е посланието му, можем да видим колко актуално остава и до днес. Ние все още често попадаме в капана на идеята, че не сме намерили „единствения“, и на тази основа отказваме да обичаме; също така все още си позволяваме да съдим и морализираме, вместо да прощаваме и съчувстваме. А това може би означава, че все още сме в зората на разбирането какво наистина е истинската любов и какво изисква от нас.